
Костилкови овощни
Череша (Cerasum) е костилков плод на овощното дърво със същото име, принадлежащо към рода Сливи (Prunus) от семейство Розови (Rosaceae).
Повечето видове череши са местни в Северното полукълбо, където се отглеждат масово. Около 10 до 12 вида са зпознати в Северна Америка и подобен брой в Европа. Най-голямата концентрация на видове обаче изглежда е в Източна Азия. Счита се, че родното място на вида, от който произхождат култивираните череши, е Западна Азия и Източна Европа от Каспийско море до Балканите.
Три вида череши се отглеждат основно заради плодовете си: череши, вишни и, отглеждан в много по-малка степен, хибридът дюк, който е кръстоска от череши и вишни.
Черешовите дървета са високи и доста изправени, достигайки височина до 11 метра (36 фута). Плодът е костилков, със сърцеподобна или кълбовидна форма, с диаметър около 2 см и варира по цвят от жълт през червен до почти черен. Съдържанието на киселина в сладката череша е ниско. По-високото киселинно съдържание на вишната създава характерния ѝ тръпчив вкус. Вишневите дървета са по-ниски, рядко над 5 метра на височина. Плодът също е костилков, с кръгла до сплескана форма, обикновено е тъмночервен на цвят и има толкова много киселина, че е почти непривлекателен за консумация в прясно състояние. Черешите дюк са средни по характеристики както на дърветата, така и на плодовете череша и вишна.
Черешите носят много ползи за организма, защото съдържат редица важни за доброто функциониране на тялото ни вещества. Те например са богати на флавоноидите антоцианини, които стимулират имунитета. Антиканцерогенни са благодарение на елаговата киселина. Съдържат и много витамин С, чиито свойства да държи настрана вирусите и бактериите и да подпомага производството на колаген, са всеизвестни. Наситени са и с витамин А, полезен за здравето на очите. В черешите се открива и веществото кверцетин, което има силно противовъзпалително действие. Черешите са богат естествен източник на елагова киселина, която има антиканцерогенни свойства, и на витамин С, който подпомага производството на колаген, поддържа здравия вид на кожата и косата и успешно се бори с вирусите и бактериите. А вишните могат да се консумират и от диабетици
В света има два вида череши, които се отглеждат основно за консумация в прясно състояние. Това са дивата череша (Prunus avium) и вишната (Prunus cerasus). По обем на производството води черешата с 3 към 1 в своя полза. Черешите са от ранно зреещите плодове – у нас към 24 май или началото на юни вече са готови първите ранно зреещи сортове. Разбира се, освен в прясно състояние, и черешите и вишните са преработват в конфитюри, компоти, сиропи, сокове, желета, ликьори, плодови вина и др. При черешите за подложки най-често се използват махалебка, диви череши, както и от някои културни сортове череши.
Макар да е студоустойчива, черешата страда и от по-слабо понижаване на температурата по време на появата на плодните пъпки в края на зимата. Също така черешата не понася големите летни жеги и засушаването, особено ако е засадена на по-нисък южно изложен склон в слаба почва. Тя вирее у нас на места до 900 м надморска височина. Черешата не е много чувствителна към влагата, тъй като е сред най-ранно зреещите овошки у нас. Почти няма нужда от напояване преди да започне плододаването. Най-добре ѝ се отразява умереното напояване в съчетание с естественото овлажняване на почвата. Следете обаче ако периодът на наедряване е свързан със суша, черешата има нужда от поливане, тъй като това ще допринесе за оформянето на по-едри плодове.
Ако ще садите череши, добре е да го свършите от края на октомври до средата на декември. Възможно е да го направите и през пролетта, но подготовката на почвата трябва да извършите през есента. Препоръчително е есенното засаждане, тъй като то гарантира по-устойчиво захващане на фиданките. В дупките за засаждане се внасят торове, а на дръвчетата се съкращават малко скелетните корени. Засаждат се в посока север-юг, като се следи на юг да е чепчето. След засипване с почва, може и да се мулчира. Следва първа резитба в края на зимата и в началото на пролетта. При появата на пъпките е добре да се извърши и оформяща резитба. Най-подходящи за черешите са плодородните глинести или песъчливо-глинести почви на огряно от слънцето място, което е защитено от северни и източни ветрове.
Обикновената вишна е много приспособим вид – кръстоска
между черешата и степната вишна в районите с умерено континентален климат. Тя е и по-сухоустойчива от черешата, но в горния слой на почвата трябва да има влага, за да може растението да се развие добре и да даде богата реколта. У нас вишната може да се отглежда до 1200 м надморска височина, или с други думи казано, вирее по-високо от черешата. Понася добре зимните студове, но също като черешата е чувствителна към минусови температури по време на напъпили цветове, пълен цъфтеж и млади завръзи.
Вишната трябва да бъде засадена на място, характеризиращо се с добра проветряемост и липса на застояване на водата в почвата напролет. Добре е да има дръвчета от няколко различни сорта, защото това ще повлияе положително на опрашването. Сред самоопрашващите се сортове вишна познати у нас са Ботевградска вишна, Нефрис, Сенчеста морела, Софийска, Хеймавов рубин, Циганка, и др. Сред сортовете, които изискват чуждо опрашване, са Кохова, Монтморенси, Сладковишна ранна, Татарица, Унгарска, Хортензия и др.
Вишните виреят в различни типове почви, но основното изискване на растението към тях е да не са тежки, глинести и преовлажнени. Прекалената влага задушава корените. Имайте предвид също така, че ако използвате черешова подложка, може да засаждате вишните в неутрална почва до такава със слабо кисела реакция. Другата най-използвана подложка е махалебка. Разбира се, съществува и вишнева подложка, но резултатът от нея е по-слаб растеж на присадника. Българските сортове вишна, които се развиват на собствен корен като Ботевградска, Пазарджишка, Софийска и Тетевенска например могат да се размножават и чрез коренови издънки. Вишните изискват повече торене – преди цъфтежа, след цъфтежа и поддръжка след прибирането на реколтата. Що се отнася до подрязването, както и при черешата се извършва през пролетта и есента за оформяне на короната, унищожаване на стари или засегнати от болести клони и допринася да по-добра реколта. Подрязването през пролетта се извършва преди набъбването на пъпките, а през есента – дори в периода на зимен режим.
Черешите и вишните страдат от сходни болести и са нападани от сходни неприятели. След болестите са сачмянка, ранно кафяво гниене, бяла ръжда, бактериен пригор, бактериен рак, чума и некротични пръстеновидни петна. Черешите и вишните са нападат от бяла американска и бяла овощна пеперуда, няколко вида щитоносни въшки, черешова муха, вишнев (черешов хоботник), средиземноморска плодова муха, акари, дрозофила сузуки (петнистокрила дрозофила) и др.
Кайсията (Prunus armeniaca) е плодно дърво от семейство розови (Rosaceae), култивирано в умерените райони на света, особено в Средиземноморието. Кайсиите произхождат от Североизточна Армения – от там тръгва и разпространението ѝ по света. В Армения се култивира от 3000 години насам, но са открити кайсиеви изкопи на 8000 години. До Европа стига през I-ви век от н.е., а в Хималаите расте и на 4000 м надморска височина. Днес Турция е най-големият производител на кайсии в световен мащаб. У нас се отглежда из цялата страна като най-разпространените сортове са Кишиневска ранна, Роксана, Силистренска (компотна) и Унгарска.
Кайсиите са добър източник на витамин А и са с високо съдържание на естествена захар. Сушените кайсии са отличен източник на желязо против анемия, а поради високото си съдържание и на калий се препоръчват за укрепване на сърцето. Богатството на магнезий в плодовете ги прави и подходящи за понижаване на кръвното налягане. Съдържат и много витамин В17 или амигдалин с антираково действие.
Кайсиевите дървета до 8 м и имат разперени корони. Листата им са яркозелени, широки, яйцевидни, със заострени върхове. Самоопрашващите се цветове са бели във фаза на пълен цъфтеж и се стоят единично или двойно на възел на много къси стъбла. Месестите плодове съдържат голяма плоска костилка, в която се намира семето. По форма подобен на прасковата, плодът е почти гладък, кръгъл до продълговат и донякъде сплескан, но с малко или никакъв мъх, когато узрее. Месестата му част обикновено е в наситено жълто до жълтеникаво оранжево на цвят.
Кайсиите започват да дават плодове 3 години след засаждане като у нас плододаването продължава общо 15-20 години. Междувременно оформят добра коренова система на 1 м дълбочина и разпростираща се настрани извън короната на дървото. Кайсията се самоопрашва, макар да има и сортове, които изискват чуждо опрашване за по-добър добив. Кайсията е сухоустойчив вид, но страда от пролетните застудявания и слани, тъй като цъфти рано. Затова и у нас вирее по-добре в по-топлите райони на страната. Има нужда от допълнително напояване, защото ако влагата в почвата е недостатъчна, ще се справи трудно постоянните високи летни температури, съпроводени с ниска атмосферна влажност. Бъдете внимателни и през периодите, когато костилката се втвърдява, плодовете са в процес на зреене, плодните пъпки се залагат (през юли) и формират (септември-октомври). Що се отнася до почвата, кайсията се справя добре и в по-бедни и сухи почви, но за оптимални резултати е добре да се избират дълбоки и добре проветриви почви. Избягвайте тежките глинести почви.
Кайсиите се садят най-добре наесен, като шийката на фиданката трябва да е на нивото на терена. След напояване и наторяване, засадената фиданка трябва да се скъси до височина 60-80 см, където се очаква след няколко месеца да се появят скелетните клони. Можете да боядисате с вар долната част на ствола. Предивременните клончета също се орязват да 10-15 см дължина. През май се извършва подкастряне на филизите като се оставят 3-4, които са равностойни. През юни трябва да разтворим скелетните клони чрез насочващи конструкции или въжета, които се фиксират в земята. Добро място за засаждане на кайсиите е между други по-високи видове, за да бъдат те на шарена сянка. В България ранните сортове кайсии зреят още в началото юни, а основно разпространените – в края на юни и през юли. Късните узряват в началото на август. Първо зреят огряваните по-продължително време от слънцето плодове.
Много от болестите и вредителите, които атакуват кайсията, са характерни и за прасковата. Сред най-разпространените болести по кайсията са апоплексията, бактериалният пригор, брашнестата мана, гномониоза, гъбната сачмянка, ранното кафяво гниене, шарката по кайсията. Неприятелите по кайсията и прасковата са анарзията, източният плодов червей, листните въшки, клонковият молец, акарите. Срещу тях помагат различни агротехнически мероприятия, които обаче се характеризират като цяло с постоянство.
Прасковата (Prunus persica) е плодно дърво от семейство Розови (Rosaceae), отглеждано в по-топлите умерени райони както на Северното, така и на Южното полукълбо. Родината на този вкусен плод е Китай и днес той е най-големият им производител. Днес има над 5000 вида праскови по цял свят, които се отглеждат за директна консумация и консервиране под различни форми.
Прасковите съдържат редица витамини като В1, В2, В9, PP, С (една праскова ви дава три четвърти от необходимата ви дневна доза от него), Е и каротин (най-много от него има в прасковите с наситен жълт цвят). В зрелите праскови има и много пектин. Плодовете са богати на елементи като калий, калций, магнезий, натрий и фосфор и органични киселини като ябълчна, винена и лимонена.
Прасковените дървета рядко достигат до 6,5 м височина. При култивиране обикновено варират между 3 и 4 м, като височината се поддържа чрез резитба. Листата са лъскаво зелени, копиевидни, издължени и заострени. В основата си имат жлези, които отделят течност за привличане на мравки и други насекоми. Цветовете са розови или бели.
Прасковата е костилков плод с бяла, жълта или червена месеста част и набраздена костилка. Кожицата на повечето зрели праскови е мъхеста. Когато кората на прасковата е гладка, я наричаме нектарина. Голяма част от сортовете праскови дават повече плодове, отколкото дървото може да издържи и развие напълно и затова самото то се разделя с част от плодовете около месец до шест седмици след пълния цъфтеж. Може да се наложи допълнително да намалите броя на прасковите чрез бране.
Прасковените дървета са сравнително краткотрайни насаждения в сравнение с някои други овощни дървета. В някои региони овощните градини се презасаждат след 8 до 10 години, докато в други дърветата могат да дават задоволителна реколта 20 до 25 години или повече, в зависимост от тяхната устойчивост на болести, вредители и зимни щети. Те не понасят тежките студове и под -23 до -26 °C. В същото време, те не понасят и твърде меки зими, защото имат нужда от зимен покой, който естествено стимулира пролетния растеж. Прасковата се справя добре на различни типове почва, но като цяло расте най-качествено на добре дренирани пясъчни или чакълести, глинести почви. На повечето почви прасковата реагира добре на богати на азот торове или оборски тор, без които не може да се постигне задоволителен растеж. Дърветата обикновено се подрязват ежегодно, за да се регулира височината им. Така например изправените издънки се подрязват обратно до израстващи страни, за да се получи разпръсната корона, която е огряване изцяло от слънчевата светлина.
При засаждането през есента трябва да имате предвид да оставите от 3 до 5 м между дупките на отделните прасковени фиданки, които ще садите в дупки с дълбочина и ширина от 1 м. Корените не се подрязват, но разбира се, торенето и поливането са задължителни. Наторяването е два пъти годишно, особено през първите 2-3 години след засаждане. Избягвайте поливането две седмици преди брането – така плодовете ще се налеят с допълнителна сладост. След засаждането изрежете фиданката до височина от 80 см., а клончетата – до най-близката пъпка до последното разклонение. За да се образува добре разтворена корона, трябва да подберете за основни клони такива, които са разположени под голям ъгъл един спрямо друг. Две години след засаждането трябва да извършите още една резитба, около 20 см от върха на клоните и самите чепове. Премахнете и слабите клонки или тези с неправилна форма. През третата година, когато прасковата встъпва в единично плододаване, е добре да провеждате именно резитба за плододаване. Тя се състои в изчистването на вътрешни вертикално растящи клони и на засенчващи центъра на короната клони.
Прасковата има нужда от значителна влага в периода на образуване и втвърдяване на костилката, както и по време на бързото наедряване на плодовете. Тогава е необходимо и да поливате допълнително. За добро качество на плодовете е добре е да полеете около 2-3 седмици преди узряването им. Брането е поетапно, като избягвайте напълно узрелите плодове, ако искате да можете да съхранявате реколтата поне известно време.
Сортовете на прасковата са самоопрашващи се, с изключение на Хале. В България най-отглежданите сортове десертни праскови са Андерсон, Андрюс, Глоухейвън, Голден гранд, Джулай лейди, Елегант лейди, Индипендънс, Касиопея, Крестхейвън, Петричка, Пловдив 2, Мейкрест, Редхейвън, Съмърсет, Файет, Флейвъркрест, Феъртайм, Фантазия, Флейъртоп, Хале, Юлска едра, а от сортовете за преработка – Бейбиголд 6 и Бейбиголд 9.
Както споменахме по-горе, кайсията и прасковата страдат от подобни болести и са нападани от еднакви вредители. И прасковата може да бъде зазстигната от апоплексия, бактериален пригор, брашнеста мана, гномониоза, гъбна сачмянка, ранно кафяво гниене, шарка. Внимавайте за неприятели като анарзия, източен плодов червей, листни въшки, клонков молец, акари.
Сливата е дърво или храст от рода Prunus, семейство Розови (Rosaceae). Европейската слива (Prunus domestica) или наричана още синя слива/ренглот и японската слива (Prunus salicina) се отглеждат предимно за консумация на плодовете им свежи или преработени в сладка, сокове и алкохолни напитки. Съществуват и редица видове, включително пурпурнолистната слива (Prunus cerasifera), които се отглеждат като декоративни растения. Има над 140 вида сливи по света. Любопитен факт е, че сушените сливи са били познати още на древните римляни, като днес използваме подобни на техните технологии, за да ги консервираме по този начин.
Произходът на сливите е от Китай като преди три века са пренесени от там в Япония.
Подобно на ябълките, сливите съдържат голямо количество пектин. Освен това те са богати на въглехидрати. От минералите те са особено наситени на калий. Само една шепа сливи е достатъчна да задоволи дневната нужда на организма за него. Сливите съдържат много витамини от В групата, както и P, С и А, както и ябълчна киселина. Полезни са за стимулиране на червата и за лекуване на анемии поради съдържанието си и на желязо.
Европейската слива е по-дребна от японската си посестрима и се отличава с по-малко сочност и с наличието на костилки. Като цяло при нея преобладава синият цвят на плода, докато при японската – червеният с неговите по-светли и тъмни нюанси. Ако японските се консумират предимно в свежо състояние, то европейските могат и да се изсушават безпроблемно. Сред японските сортове най-разпространените са Санта Роса и Червена прегръдка, а сред европейските – Императрица, Италиански, Президент, Трагедия и Стенли.
Дърветата на някои видове сливи достигат височина от 6 до 10 метра, докато други, например синята слива, са по-ниски, между 3 и 8 метра. Съществуват и храстовидни сливи с увиснали клони. Цветните пъпки на повечето сортове се оформят обикновено по крайните издънки на главните клони. Всяка пъпка може да съдържа от едно до пет цветчета. Всяко цвете има куха структура, подобна на чаша, която носи чашелистчетата, венчелистчетата и тичинките по външния ръб и заобикаля един плодник. След оплождането хипантиумът и неговите прикрепени части окапват, оставяйки яйчника да се развие в костен плод. Докато плодът расте, външната част узрява в месеста сочна външност, а вътрешната част образува костилката. Плодовете се характеризират с многообразие от размери, вкусове, цветове и текстура.
В България се отглеждат много сортове сливи, които можем да разделим по следния начин. Към Унгарски сливи спадат сортовете Кюстендилска синя, Италианска, Ажанска слива; към Ренклоди – сортовете Зелена и Алтанова; към Жълти яйчни сливи – сортовете Жълта, Адмирал Ригни, Златна капка; към Ломбардски сливи – сортовете Виктория и Ломбардска и към Джанковите сортове – Афъзки, Енибаканки и др.
У нас най-разпространеният сорт слива е Кюстендилска синя слива. Тя достига до 8 метра на височина, а корените ѝ като цяло остават по-близо до повърхността на почвата. Короната на сливовото дръвче е гъста, наподобява формата на пирамида. Сливата се засажда от октомври, след листопада, до март, при наедряването на пъпките. Месец преди засаждане трябва да се изкопаят дупките, в които ще се сложат фиданките. Техните корени трябва да са с дължина от 30-35 см. При засаждане пръстта трябва да стига до кореновата шийка, защото над нея е мястото за присаждане. Почвата трябва да е богата на хранителни вещества и наторена, а мястото – почистено и риголвано.
Сливата е много плодовита и започва да дава плодове обикновено към 5-ата година след засаждането през първата половина на септември. При добро гледане можете да очаквате плодове дори от едногодишни клончета. Прибирането на добри реколти може да продължи до 30 години. Сливата е студоустойчива, но къснозреещите сортове могат да пострадат от измръзване. Във фазите показване на венчелистчетата, пълен цъфтеж и поява на завръзите е особено чувствителна към застудяване дори с максимално високи минусови температури. За сливата са най-подходящи наситени с хумус и хранителни вещества почви в планински райони с не особено сух въздух. Би могла да вирее и във възтежки и относително по-слаби сиви горски и кафяви почви.
Когато дърветата започнат да раждат, не изискват много резитба и могат да се отглеждат със задоволителни резултати и в домашна овощна градина, ако болестите и вредителите се контролират своевременно.
Сливите са чувствителни към червени листни петна, сливова ръжда и шарка. Нападат се от сливови плодови оси, костилкови оси, сливов плодов червей, галообразуващ сливов акар, сливова листна въшка,
Сливите зреят от август до октомври като японските сортове се появяват първи, следвани от европейските през есента.